Из "Приказки за размисъл" Хорхе Букай

В живота си мразим и отхвърляме черти у другите и дори у нас самите, които смятаме за презрени, опасни или безполезни...Въпреки това, ако си дадем време, в един момент разбираме колко трудно ще ни бъде да живеем без нещата, които някога сме отхвъляли.

ИСКАМ

Искам да ме изслушваш, биз да ме съдиш.
искам мнението ти, не съвет.
Искам да ми вярваш, без да изискваш.
Искам помощта ти, но не и да решаваш вместо мен.
Искам грижите ти, но не и да ме обезличаваш.
Искам да ме гледаш, без да проектираш твоите неща у мен.
Искам прегръдката ти да не ме задушава.
Искам да ме окуражаваш, без да ме насилваш.
Искам да ме подкрепяш, без да се нагърбваш с мен.
Искам да ме защитаваш без лъжи.
Искам да си близо, без да ме завземаш.
Искам да познаваш моите черти, които най-силно те отвращават.
Искам да ги приемеш, без да се опитваш да ги промениш.
Искам да знаеш...че днес можеш да разчиташ на мен...
БЕЗУСЛОВНО.

ИЛЮЗИЯ

Имало някога дебел и грозен селянин,
който се влюбил (как иначе)
в прелестна русокоса принцеса...
Един ден принцесата - иди, че разбери защо-
целунала дебелия и грозен селянин...
и той магически се превърнал
в строен и напет принц.
(Такъв поне го виждала тя...)
(Такъв поне се чувствал той...)
..............................................................
Следва продължение............

Из "Приказки за размисъл" - Хорхе Букай

"Действителността не е такава, каквато на мен би ми било удобно да бъде.
Не е такава, каквато би трябвало да е.
Не е такава, каквато ми казаха, че ще бъде.
не е такава, каквато беше.
Не е такава, каквато ще бъде утре.
Действителността около мен е такава, каквато е.
.......................................................
Аз не съм този, който бих искал да съм.
Не съм този, който би трябвало да бъда.
Не съм този, който майка ми искаше да стана.
Дори не съм този, който бях.
Аз съм този, който съм.
.......................................................
Ти не си този, който имам нужда да си.
Ти не си този, който беше.
Ти не си такъв, какъвто на мен ми е удобно.
Ти не си такъв, какъвто искам аз.
Ти си такъв, какъвто си.
да приема тоза означава да те уважавам и да не искам от теб да се променяш.
Неотдавна започнах да дефинирам истинската любов като безкористната задача да създаваме пространство, за да може другия да бъде този, който е."

ТЪРСАЧЪТ
"Тъсачът е някой, който търси; не е непременно човек, който намира.
Не е и някой, който неременно знае какво търси. Просто е човек,чийто живот представлява търсене."
.............................................................................

Познаваме ли се? Познаваме ли човекът до себе си? Приемаме ли го? Търсим ли? Знаем ли какво търсим?следва продължение...

Из "Записки на педагога" - Шчетинин

"Това е велика книга. Мисля, че педагозите трябва да я препрочитат десетки, стотици пъти за да пречупят рутината си. Всички, които са родители или се надяват да бъдат, също трябва да я препрочитат. От усвояването написаното в тази книга зависи бъдещето на човечеството.
.....................................................................................
Втората много важна причина, заради която трябва да се промени образователната система е загубената способност на човека да мисли. Всички си въобразяваме, че можем да мислим, но едва когато започнем да осъзнаваме този проблем, започваме да разбираме колко сериозен е той. Образователната система е построена на основата на внушението, че има по-умни хора, които знаят по-добре от всеки един от нас какво е добро и истина. И ние само трябва да ги слушаме и да изпълняваме. Така образователната система ни превръща в автомати, които се програмират (чрез зубрене) според системата и започват да живеят според вложената програма (ценностна система). Това не са пресилени думи - наблюдавайте поведението си" Йосиф Йоргов
КНИГАТА
ТОВА, КОЕТО ЗАПОМНИХ
ЕДИН УРОК ПО ХОРЕОГРАФИЯ
"• Ето още един урок - урок по хореография във втори експериментален клас на Клавдия Петровна Никиташева. Този необичаен урок е наречен "Кокиче". Преди да ви поканя в голямата танцова зала на хореографското училище, няколко думи за тази обстановка в която се раждаше "Кокиче".
Кокичето е вписано в червената книга. "Пионерска правда" обявила за провеждането на всесъюзна операция "Кокиче". Общото събрание на педагозите и учащите се от нашето училище реши активно да се включи в нея. Съвета на училището прие постановление "За мерките по защитата от унищожаване на кокичетата в горите на колхоза "Знаме". Бяха създадени допълнителни отряди на зеления патрул. Децата направиха карта на местата с кокичета и поеха усилената им охрана. Вестника на младите натуралисти "Рябинушка", посвети един от своите броеве изцяло на кокичетата. Комсомолците и по-големите пионери проведоха в всички класове беседа на тема "Пазете цветята", където подчертаха не само възпитателното значение на цветята като извор за човешката душа, но и тяхното огромно значение за живота на Земята въобще. Педагозите в часовете по биология и природознание обясняваха важните процеси за жизнеността на луковичните растения, към които принадлежи и кокичето, протичащи в зеленото им стъбло.
И като резултат от цялата тази работа се роди урока "Кокиче". Главни негови творци станаха балетмайстора О.Ф.Коновалова, концертмайстора, преподавателката в музикалната школа И.В.Корпенко и учителя по литература С.Борищук.
Звучи музиката на П.И.Чайковски от цикъла "Сезоните на годината" - "Кокиче". Света Никиташева с синя лента в светлите бухнали коси, сама приличаща на кокиче, чете:

Отначало полека
Зелено краче показа,
След това се протегна
С всички свои сили малки
И тихо попита:
"Виждам време топло и ясно.
Кажете, истина ли е, че пролет е вече?"
- Вие, навярно, се досещате, че това са стихове за първото цвете на пролетта, за малкото бяло кокиче. Ето, той поглежда из под белите островчета сняг, клати главица от лекия пролетен ветрец, радва се на първите слънчеви лъчи. Вие сте дошли в гората и поглеждайки кокичето сте застинали в изумление…
Децата, слушайки думите на учителката, заразявайки се от настроението на музиката, със свободна импровизация на движенията на ръцете, на цялото тяло, изобразяват кокиче, протягащо се към ласкавите лъчи на слънцето. Олга Фьодоровна внимателно следи за изражението на лицата, за всяко движение на децата. Тя се опитва да разбере, какво чувстват, какво преживяват артистите.
- Сашо! Освободи корпуса. Нали сега си кокиче, лек и изящен. Ти израстваш, протягаш се към слънцето. Весел гъвкав ветрец огъва твоето стъбло… Олга Фьодоровна ходи между "кокичетата", стараейки се да им помага в импровизацията.
- Много добре, Ира! Само ръцете си - твоите листенца - не ги сгъвай, не ги крий. Те също са пълни с живот, с жаждата да живеят.
- Кокичета! А какъв въздух! Колко светлина има в него и горска свежест! Колко е хубав живота! Всяка ваша клетка, - продължава балетмайстора, - всяко клонче на дърветата, птиците, малката току що пробудила се мравка, самата земя - пеят великата песен на живота!
Мелодията замлъква.
- Вие бяхте великолепни кокиченца! - казва Олга Фьодоровна. - А сега си представете: вие сте в гората.
И отново музика на П.И.Чайковски изпълва залата.
Правете всичко което искате! Вие сте в гората. Вие сте частица от тази гора, малка част от природата. Над вас са същото небе и слънце. Около вас са кокичетата. Много кокичета! Ето едно във вашите крака, мъничко, и ви гледа с удивление. А листенцата му се протягат и протягат към вас. Какво красиво цветче! Гледайте, как трептят листенцата му, как блестят от слънцето капките роса по тях и разпръскват слънчеви искри! Вие сте очаровани. Ръката се протяга към тънкото стъбло…
Изведнъж лекия полет на музиката се прекъсва от твърд акорд. Погледнах концертмайстора И.В.Корпенко. Тя не съпровожда урок по музика, тя го сътворява заедно с всички.
- Спрете! - тревожно казва О.Ф.Коновалова. - Помислете, нима природата е подарила само на вас радостта от срещата с кокичетата? Ще откъснете цветето, то ще загине и неговия удивителен живот няма да се повтори никога. Съхранете го, - продължава учителката, - защитете го от зли ръце! Нека да живее винаги и да възхищава земята и всички нас с неповторимата си красота…
Ще минат години, живота ще отнесе в невъзвратимото минало училищните дни на нашите ученици. Но всеки път, когато отидат в гората, те ще чуват музиката на Чайковски и ще си спомнят своята импровизация. И никога вече няма да вдигнат ръка, тези, които са били на този урок, да откъснат кокиче, да отчупят клонче, да разрушат мравуняк. Вярвам, че ще бъде така..."