Здравейте,

Добре дошли на гости в моя блог!

Надявам се да се чувствате добре сред моите мисли, преживявавания, идеи и интереси.

петък, 3 юни 2011 г.

tangram game

tangram game

Из "Упражнения по стил" от Реймон Кьоно

Продължение... от

Отракано
В омнибуса, веднъж по обед, се натресох на следната трагикомедийка. Един образ, който ми обра точките с дългия си врат и със сиджимката на капата си(носят ги напоследък, ама аз не съм чак толкоз мръднал!), като го пресова тарапаната, се изпречи на съседа си. И си мисли, че като се перчи, никой няма да чатне ще за мухльо е. Та същият тоя обвини оня, че го настъпвал методично и системнатично по лачените патъци. И това - всеки път, когато се качвали или слизали разни дами и господа, тръгнали за Шампере. Ама пустото му конте даже и не изчака да го викнат на ринга, та да му поогледаме излагацията, ами драсна да седне, сякаш ни е изпонатръшкало всичките.
Два часа по-късно, вече на чист въздух, отново видях образа, за който ви разправям, ама вече зяпнал в устата на друг такъв като него, който му наливаше в главата как да си вее гъзовейката на обществени места.

Макароническо
Солемиото беше в зенита на визитацията си, когато циркулирах воаяжно из парижкото сити с южномаршрутния пасажерен аутобус. И апропо констатирах екзистенцията на един неопрятен денди, който не се чувстваше ол райт, тъй като имаше пресантиман, че някакъв пасажер го комплексира де юре и де факто, като го настъпва по трандафорите. Но той абдикира от скандалната афера заради един шезлонг, както не би постъпил еврибари.
Като дебаркирах пред плаца на гара Сен Лазар, го видях да прави чейндж с друг денди за една капса на канадката си. И всичко им беше окей, а аз си казах: "Се ла ви."

Сонет
Голобрад, със странна шапка - о, човек без вкус!
Хилаво нищожество с меланхолична шия
(дълга!) чакаше, като препило със ракия,
да го вземе (ако мине!) някой автобус.

И нарочно точно който трябваше дойде,
но платформата му (както често се оказва!)
бе препълнена догоре с разни хора пазва -
пурата си да изтръскаш нямаше къде.

И жирафчето, описано в куплета първи
срещу пътника съседен тропна гневно с крак,
че го предизвиквал, вика, да се леят кърви,

но към пейката офейка най-безотговорно...
Мина време. А на връщана пък друг глупак
гледаше на тоалета копчето му горно.

Като множества
В автобус А да обозначим с В множеството от возещите се в него пътници като В=В1+В2, където В1 е множеството пътници, които се возят прави, а В2 - множеството пътници, които се возят седнали. На дадена спирка е множеството от нови (Н) пътници, които чакат автобус А, за да се качат в него. От своя страна Н се състои то Н1 и Н2, където Н1 е множеството от качилите се нови пътници, включили се в множеството пътници, които се возят прави (В1), а Н2 - множество от качилите се нови пътници, включили се в множеството пътници, които се возят седнали (В2). Докажете, че Н2=0.
До обозначим със С множеството от суингите в автобус А, което се изобразява като С=с’=1, т.е. се свежда до един елемент. При събирането на едно място на едночлена с’ и едночлена В1’ се получава многочленът Р (т.е. Р=с’+В1’), което е множеството от ругатните на с’. А при следващото действие имаме Н2 ≠0=с’.
Сега пък да обозначим с множество минувачи пред гарата Сен Лазар, в която е включено и множеството суинги С, където С = с + с’’, а К - множеството на копчета върху палтото на с*. Да се докаже, че К1 е единствената възможна проекция върху палтото на с’ според с’’.

И още 92 варианта на историята може да прочетете в книгата...:)

четвъртък, 2 юни 2011 г.

Из "Упражнения по стил" от Реймон Кьоно

...или 99 начина да се разкаже една банална случка.

Случката:
"Автобус по южната линия. Натоварен час от деня. Младеж на двайсет и шест години - мека шапка с шнур вместо панделка; прекалено дълъг врат, сякаш са го разтягали. Хората слизат. Въпросният младеж се сдърпва със съседа си. Упреква го, че го бласкал всеки път, щом някой минел. Хленчи, а му се иска да е злъчен. Вижда свободно място и се спуска към него.
Два часа по-късно го срещам отново - на площад Ром, пред гара Сен Лазар. Той е с някакъв свой приятел, който му казва: " Ще трябва да добавиш едно копча на палтото си." Обяснява му къде (при яката) и защо."

Тарикатско:
Беше къде обед, като гепих рейса. Гепих го и киризим - кво?- един образ, тъп като гъз, а се дърви на съседа си. "Не моеш ли - вика му - да си отваряш зъркелите? Нарочно - циври му - ме ръгаш, че и ми газиш патъците." И духна да седне. Пълен чвор.
Като гилах по площад Ром, го киризим да плямпа с друг образ, също такъв чвор. "Чат ли си? - бъзна го онзи. - Барни тва копче и ще си тупалка!".

Философско:
Уникални и крупни мащаби на урбанизацията с аподиктична методичност демонстрират на феноменалнологическата спиритуалност квинтесенциятата на темпоралните и ексцентричите евентуалности. Философът, спорадично проникващ в елемантарната и утилитарна инекзистенциалност на конкретен транспортен обект, е в компетенцията си да констатира с проницателните прийоми на персоналната си обозримост мимолетните и неколоритни признаци на едно профанизирано рацио, маркирано с дългия врат на суетата и декорирано с кордата на примитивността. Тази материя, необременена от обективна ентелехия, в безапелационния и безкомромисен императив на своя витален и рекриминативен елан, е рецесивно агресивна спрямо необерклианската иреалност на едно органично тяло с индиферентен манталитет. В конкретния случа комрометиращият аморален акт инспирира по-ирационалния отдвамата субекти към промяна на битиетото, при което той деградира до примитивни субстанции и елементи.
Философския експеримент просперира нормално със спонтанната и аналогичната дублетна поява на цитирания субект, акомпаниран от елемнтарната шивашка реплика, третираща базата на конструктивното разбирателство на концепта за екстериорно копче, ситуирано от социологическа гледна точка под оптималния лимит.

Кулинарно:
След като се пържих на бавен огън от чакане под гранясалото слънце,най-сетне се озовах в зеления гювеч на един автобус, червив от пътници като швейцарско сирене. Сред куп юфка забелязах голям макарон с изпосталял от диета врат и на тиквана с мекица, на която се отрояваше нещо като конец за рязане на масло. Този пъпеш сви сармите на еди (попарен, сякаш са му изяли десерта) сухар, понеже му правел на кайма джоланите. Но после бързо пусна кокала, за да се разлее (с брашно и захар колкото поеме!) в една опразнена формичка кейк.
Тъкмо се канех да преглътна всичко в автобуса на връщане, когато пред бюфета на гара Сент Саварин отново видях същия тутманик заедно с някакъв тиквеник(от тия дето са на всяка манджа мерудия!), който му разтягаше локуми как да се гарнира. И нашия съвсем я втаса-

Следва продължение...

събота, 17 юли 2010 г.

От моята приятелка Лидия Ганева

Всеки живее във собствен си свят.
Някой разнищва проблеми ненужни.
Някой от светли мечти е залят.
Други - от себе си чувстват се чужди.

ТУК и СЕГА - е за всички светът.
Всеки населва света си различно -
някой потъва в лъжи, в суета,
други - избират закон за обичане.

Някой е беден - и тъй е щастлив -
има богатство със други закони.
Друг пък - богат е, но тъй завистлив,
че се усеща сломен и бездомен.

Има си къща, но няма си дом -
голи стени от уют са изпразнени.
Друг - под звездите се връща пешком
свойта мечта на любим да разкаже.

Множество избори чакат пред нас -
някой света си превръща в трагедия.
Други пък знаят - в най тежкия час
много боли,
но ще дойдат победите!

петък, 28 август 2009 г.

Из "Приказки за размисъл" Хорхе Букай

В живота си мразим и отхвърляме черти у другите и дори у нас самите, които смятаме за презрени, опасни или безполезни...Въпреки това, ако си дадем време, в един момент разбираме колко трудно ще ни бъде да живеем без нещата, които някога сме отхвъляли.

ИСКАМ

Искам да ме изслушваш, биз да ме съдиш.
искам мнението ти, не съвет.
Искам да ми вярваш, без да изискваш.
Искам помощта ти, но не и да решаваш вместо мен.
Искам грижите ти, но не и да ме обезличаваш.
Искам да ме гледаш, без да проектираш твоите неща у мен.
Искам прегръдката ти да не ме задушава.
Искам да ме окуражаваш, без да ме насилваш.
Искам да ме подкрепяш, без да се нагърбваш с мен.
Искам да ме защитаваш без лъжи.
Искам да си близо, без да ме завземаш.
Искам да познаваш моите черти, които най-силно те отвращават.
Искам да ги приемеш, без да се опитваш да ги промениш.
Искам да знаеш...че днес можеш да разчиташ на мен...
БЕЗУСЛОВНО.

ИЛЮЗИЯ

Имало някога дебел и грозен селянин,
който се влюбил (как иначе)
в прелестна русокоса принцеса...
Един ден принцесата - иди, че разбери защо-
целунала дебелия и грозен селянин...
и той магически се превърнал
в строен и напет принц.
(Такъв поне го виждала тя...)
(Такъв поне се чувствал той...)
..............................................................
Следва продължение............

четвъртък, 6 август 2009 г.

Из "Приказки за размисъл" - Хорхе Букай

"Действителността не е такава, каквато на мен би ми било удобно да бъде.
Не е такава, каквато би трябвало да е.
Не е такава, каквато ми казаха, че ще бъде.
не е такава, каквато беше.
Не е такава, каквато ще бъде утре.
Действителността около мен е такава, каквато е.
.......................................................
Аз не съм този, който бих искал да съм.
Не съм този, който би трябвало да бъда.
Не съм този, който майка ми искаше да стана.
Дори не съм този, който бях.
Аз съм този, който съм.
.......................................................
Ти не си този, който имам нужда да си.
Ти не си този, който беше.
Ти не си такъв, какъвто на мен ми е удобно.
Ти не си такъв, какъвто искам аз.
Ти си такъв, какъвто си.
да приема тоза означава да те уважавам и да не искам от теб да се променяш.
Неотдавна започнах да дефинирам истинската любов като безкористната задача да създаваме пространство, за да може другия да бъде този, който е."

ТЪРСАЧЪТ
"Тъсачът е някой, който търси; не е непременно човек, който намира.
Не е и някой, който неременно знае какво търси. Просто е човек,чийто живот представлява търсене."
.............................................................................

Познаваме ли се? Познаваме ли човекът до себе си? Приемаме ли го? Търсим ли? Знаем ли какво търсим?следва продължение...

сряда, 15 юли 2009 г.

Из "Записки на педагога" - Шчетинин

"Това е велика книга. Мисля, че педагозите трябва да я препрочитат десетки, стотици пъти за да пречупят рутината си. Всички, които са родители или се надяват да бъдат, също трябва да я препрочитат. От усвояването написаното в тази книга зависи бъдещето на човечеството.
.....................................................................................
Втората много важна причина, заради която трябва да се промени образователната система е загубената способност на човека да мисли. Всички си въобразяваме, че можем да мислим, но едва когато започнем да осъзнаваме този проблем, започваме да разбираме колко сериозен е той. Образователната система е построена на основата на внушението, че има по-умни хора, които знаят по-добре от всеки един от нас какво е добро и истина. И ние само трябва да ги слушаме и да изпълняваме. Така образователната система ни превръща в автомати, които се програмират (чрез зубрене) според системата и започват да живеят според вложената програма (ценностна система). Това не са пресилени думи - наблюдавайте поведението си" Йосиф Йоргов
КНИГАТА
ТОВА, КОЕТО ЗАПОМНИХ
ЕДИН УРОК ПО ХОРЕОГРАФИЯ
"• Ето още един урок - урок по хореография във втори експериментален клас на Клавдия Петровна Никиташева. Този необичаен урок е наречен "Кокиче". Преди да ви поканя в голямата танцова зала на хореографското училище, няколко думи за тази обстановка в която се раждаше "Кокиче".
Кокичето е вписано в червената книга. "Пионерска правда" обявила за провеждането на всесъюзна операция "Кокиче". Общото събрание на педагозите и учащите се от нашето училище реши активно да се включи в нея. Съвета на училището прие постановление "За мерките по защитата от унищожаване на кокичетата в горите на колхоза "Знаме". Бяха създадени допълнителни отряди на зеления патрул. Децата направиха карта на местата с кокичета и поеха усилената им охрана. Вестника на младите натуралисти "Рябинушка", посвети един от своите броеве изцяло на кокичетата. Комсомолците и по-големите пионери проведоха в всички класове беседа на тема "Пазете цветята", където подчертаха не само възпитателното значение на цветята като извор за човешката душа, но и тяхното огромно значение за живота на Земята въобще. Педагозите в часовете по биология и природознание обясняваха важните процеси за жизнеността на луковичните растения, към които принадлежи и кокичето, протичащи в зеленото им стъбло.
И като резултат от цялата тази работа се роди урока "Кокиче". Главни негови творци станаха балетмайстора О.Ф.Коновалова, концертмайстора, преподавателката в музикалната школа И.В.Корпенко и учителя по литература С.Борищук.
Звучи музиката на П.И.Чайковски от цикъла "Сезоните на годината" - "Кокиче". Света Никиташева с синя лента в светлите бухнали коси, сама приличаща на кокиче, чете:

Отначало полека
Зелено краче показа,
След това се протегна
С всички свои сили малки
И тихо попита:
"Виждам време топло и ясно.
Кажете, истина ли е, че пролет е вече?"
- Вие, навярно, се досещате, че това са стихове за първото цвете на пролетта, за малкото бяло кокиче. Ето, той поглежда из под белите островчета сняг, клати главица от лекия пролетен ветрец, радва се на първите слънчеви лъчи. Вие сте дошли в гората и поглеждайки кокичето сте застинали в изумление…
Децата, слушайки думите на учителката, заразявайки се от настроението на музиката, със свободна импровизация на движенията на ръцете, на цялото тяло, изобразяват кокиче, протягащо се към ласкавите лъчи на слънцето. Олга Фьодоровна внимателно следи за изражението на лицата, за всяко движение на децата. Тя се опитва да разбере, какво чувстват, какво преживяват артистите.
- Сашо! Освободи корпуса. Нали сега си кокиче, лек и изящен. Ти израстваш, протягаш се към слънцето. Весел гъвкав ветрец огъва твоето стъбло… Олга Фьодоровна ходи между "кокичетата", стараейки се да им помага в импровизацията.
- Много добре, Ира! Само ръцете си - твоите листенца - не ги сгъвай, не ги крий. Те също са пълни с живот, с жаждата да живеят.
- Кокичета! А какъв въздух! Колко светлина има в него и горска свежест! Колко е хубав живота! Всяка ваша клетка, - продължава балетмайстора, - всяко клонче на дърветата, птиците, малката току що пробудила се мравка, самата земя - пеят великата песен на живота!
Мелодията замлъква.
- Вие бяхте великолепни кокиченца! - казва Олга Фьодоровна. - А сега си представете: вие сте в гората.
И отново музика на П.И.Чайковски изпълва залата.
Правете всичко което искате! Вие сте в гората. Вие сте частица от тази гора, малка част от природата. Над вас са същото небе и слънце. Около вас са кокичетата. Много кокичета! Ето едно във вашите крака, мъничко, и ви гледа с удивление. А листенцата му се протягат и протягат към вас. Какво красиво цветче! Гледайте, как трептят листенцата му, как блестят от слънцето капките роса по тях и разпръскват слънчеви искри! Вие сте очаровани. Ръката се протяга към тънкото стъбло…
Изведнъж лекия полет на музиката се прекъсва от твърд акорд. Погледнах концертмайстора И.В.Корпенко. Тя не съпровожда урок по музика, тя го сътворява заедно с всички.
- Спрете! - тревожно казва О.Ф.Коновалова. - Помислете, нима природата е подарила само на вас радостта от срещата с кокичетата? Ще откъснете цветето, то ще загине и неговия удивителен живот няма да се повтори никога. Съхранете го, - продължава учителката, - защитете го от зли ръце! Нека да живее винаги и да възхищава земята и всички нас с неповторимата си красота…
Ще минат години, живота ще отнесе в невъзвратимото минало училищните дни на нашите ученици. Но всеки път, когато отидат в гората, те ще чуват музиката на Чайковски и ще си спомнят своята импровизация. И никога вече няма да вдигнат ръка, тези, които са били на този урок, да откъснат кокиче, да отчупят клонче, да разрушат мравуняк. Вярвам, че ще бъде така..."